МЕЖДУНАРОДНОЕ ХУДОЖЕСТВЕННО-ПУБЛИСТИЧЕСКОЕ ИЗДАНИЕ
онлайн-дайджест • культура в мире
«СОЛНЕЧНАЯ ПОЛЯНА» открыта поэтам и прозаикам, эссеистам и драматургам,
сценаристам и публицистам, литературным критикам,
Мастерам и только пробующим перо.
Пишите нам на всех языках.
Журнал: «СОЛНЕЧНАЯ ПОЛЯНА» 2010, № 3
Июнь
Дмитьр Пейчев
Родился в 1943 году в болгарской семье в буджакском селе Бургуджи в оккупированной Румынией Бессарабии (ныне Виноградовка Одесской области Украины).
В 1970 году окончил Кишинёвское художественное училище им. И. Е. Репина, а в 1975 году Московский полиграфический институт по отделению книжной графики.
Книга стихов «Возвращение» (Завръщане) была издана в Велико Тырново в 2004 году, в следующем году там же — сборник «Сияющие воспоминания» (И светят спомените).
Семья
Жена Д. М. Пейчева — художница и искусствовед Тамара Михайловна Греку-Пейчева (род. 1944), дочь видных молдавских живописцев Михаила и Фиры Греку.
Награды
* Лауреат ордена «Meritul Civil» Республики Молдова (1996).
Материал из Википедии — свободной энциклопедииhttp://ru.wikipedia.org
«ВИЖДАМ ПОЕЗИЯТА…»
Сепват ме думите на Димитьр Пейчев в къенатадекемврийска вечер на 2004 година: «Аз виждам поезията…» В Кишинев сме, в неговия. Разговаряме за ръкописи на тази книга, разглеждаме рисунките, които ще я илюстрират, а на мен не ми излиза от главата откровението му, което има и продължение: «Аз виждам поезията, не я чувам.»
Чува я и още как я чува, и я реди наезика на дедите ни, но за него – художника – е важно и виждането. А когато слух и зрение се съюзят, няма отръване. Талантът знае две и двеста, защото може да ги помири, умее да ги впрегне като два бивола в една бразда.
И пак чувам гласа му след няколко дни, но по телефона: «Езикът е свързан с кръвта и на когото не допада родният му език, той се отказва от кръвта си.» Това е упрек към други, но той все спори с някого в себе си на тази тема, сякаш че не владее универсалния език на изобразителното изкуство, та все за другия език говори и все той го измъчва – родният, българският, на който мисли и пише. И го е пренесъл и запазил в двестагодишното изгнание на рода си, за да бъде в хармония със себе си.
Талантът няма родина, той е дар Божи. Но се всмуква в кръвта и тя пренася паметта за миналото и вещае случването на това, което идва. А изкуство без памет и съвест не е изкуство. И пак го чувам: «Ние бягахме от чуждите, не от своите.» Разбира се, не той е бягал, а прадедите му от турското робство – заселили са се в Бесарабия и тук са останали. Чуждите са поробителите, своите – и тогава, и сега – са българите. И макар че целият си съзнателен живот на творец прекарва в Кишинев, той си остава българин – големият художник на Молдова, Маестро Пейчев.
През. 2004 г. Той издаде стихосбирката «Завръщане». И без нея бе голям, защото отдавна с живописта си е доказал това. Но едно е универсалният език, а съвсем друго – родният. Не е само в сантимента, но и в отстояването на личностно-национална идентичност. И го направи блестящо.
«Завръщане» върна и чрез поетичното слово Димитър Пейчкев там, където винаги е бил като художник и гражданин – сред големите българи в Бесарабия. «И светят спомените» е втората му стихосбирка. Тя идва веднага след първата, за да покаже, че няма нищо случайно в неговите поетични изяви. Той пише стихове вече четвърт век, но доскоро все не идваше моментът да ги събере и да ги представи в книга. Сега вече те са две и то какви!...
Поезията му е болка за родното и радост от родното. Тя е от кръвта бъгарска и от дарбата Божия. В нея са измъчващите го спомени, осветени от полята на родния Буджак и освестени от невинната виновност на сина, тръгнал подир своя талант. Постигнал себе си, Димитър Пейчев помни от къде е тръгнал и на кого дължи своето начало. Той не е блудният син, защото картините и в стиховете си е все на своето място – едновременно в родното Бургуджи и в цяла Бесарабия, в сегашна Молдова и в прародината България, а всъщност в лоното на изкуството, което драматично кръстосва времето и пространството, историята и географията в една личност.
Тази едновременност е разпятие, но тя е и възкръсване – както в картините му, така и в поезията му. Живописните платна на Димитър Пейчев излъчват стаена светлина, те са страдание и постигнато просветление. Стихотворенията му са тяхно продължение. С думите поетът не обяснява художника, с тях той рисува на български разпятието и възкресението. И разкрива тайната на човешкото сътворение.
А светът е в човека. В неговата памет са стаени посоките на пътища и на съдби.
Димитър Михаилов
* * *На кого ли кърмачета
и на кой ли заложницы,
тук ни лъжат с коматчета
за одраната кожица.
Дълга тъжна история,
незаписана никъде.
Може би ще съм вторият –
в мене извори никнат.
Викат с глас подлудените,
страшни, плашат с очите…
Що са чули, видели те,
та да бъдат учители?
И нощта има краища,
зазорява зората,
чувам кучета лаещи
и кавал по селата…
1987
* * *
Тогава, морен, ти се върна
от гробището, където с тях, по-младите,
копали сте във късната мъглива есен,
наведении и сигурно кахърни.
Тогава, морен, теб погледнах
и ме попита нещо ти,
и както винаги ти бях сърдит,
и както винаги аз нищо не отвърнах.
Тогава, морен, ала жив,
изпращайки ме, плахо ме прегърна.
Сега съм сам. Ти, татко мой, в пръстта лежиш
и чакаш толкова години да се върна.
1987
* * *
Майко, виж – гори небето,
черен облак се катерна
и очи, очи проклети
в черни камъни се удрят.
Майко, виж – гори земятя
и овцете в плам се мятат,
ягнета си майки черни –
изгорели – не намират.
Бялата ни къща, майко,
пламнала гори,
краят идее, краят, мамо,
кучетата вият…
* * *
Един срещу друг седим и мълчим
със брат ми и пак невидима
ръката на майка докосва ни двама.
В усмивка и благост преливат
Очите и черни, големи. И сладост
душите ни пълни – толкоз смирени.
И градските шумове гаснат,
и музика тиха отнейде нараства,
и птиците влитат и питат,
и бият с крилата си бели…
…Къде ли отидоха медените дни и недели
на дългото лято и късната есен?
И майка се връща по чудо навреме,
а татко ни още го няма…
И падаме пак на колене.
Шумолят салкъмите пламнали горе
и алени капки-листенца отронват…
* * *
Защо ли, девойче, пак влиташ при мен?
Защо ме разбулваш, раняваш?
Аз гледам те с поглед стъписан, смутен
и нещо ми хрумва за рая.
Приличаш на нива, от мирис преляла,
приличаш на огън, небето огряващ,
приличаш на ягне, тук спряло за миг,
приличаш на Ева, оная, предишната.
1990
* * *
И конско цвилене, и женски смях,
и слънцето огромно като рана,
и първият си – помня! – тъмен грях
във страшен сън съм изживял отдавна.
И къщите видях отколешни,
с ръце прадядовски стъкмени,
и църкви, църквички без молещи се,
и гробища в забрава затрънени.
О, орис моя българска горчива,
мъката си как да побера?
Ти си като булка срамежлива
пред разбойник тъмен със кама…
* * *
Към роден праг обръщам аз очи
и къщата ни тъжна все сънувам,
и майка – там, сред двора – мълчалива,
и пълната луна, и цъфналата слива,
и неизпратени отдавнашни писма –
джобовете ми те изгарят. Ще ги занеса,
но няма на кого – в земята всички скрити са
и само вятърът, подсвирквайки, там скита…
Май 1991
* * *
Бих искал да съм камък бял
под нощната камбана на Севиля,
бих искал да съм кучето задрямало
в двореца пред картината «Менините», бих искал да съм вятърът в Ла Манча
и да лудувам със прочутите крила,
бих искал да съм алената панделка
пред живите очички на инфантата,
бих много дал да съм ветрилото
и да ме милва страстно херцогинята,
бих искал да съм тънката колона
във приказния храм Алхамбра.
Бих искал, майко, как бих искал ти
да видиш със очите си тъжовни
как като свещ аз целия изгарям
и с белия си огън как огрявам!...
1991, след Испания
* * *
Когато от обич омаян,
оголвам аз думите крехки
и се лутам, безумец незнаен,
и в примката твоя потрепвам,
когато със устни, изпечени
от вътрешна огнена лава,
продумвам във треска насечении
признания късни – тогава
бъди милозлива, вземи
във длани моята мъка,
за Бога, те моля – прости ми,
не исках, не исках разлъка…
Януари 1992
* * *
По огнен път из века ти вървиш,
с душата трнпетна се взираш към небето,
в ръцете си уплашена държиш
невинно жертвенно детето…
И устните шептят молитва,
и вярата политнала укрепва,
и кой ли чува музиката скрита
във всяка твоя крачка – като ехо
на твойте мъки, твоите копнежи…
И бавно зрее мисълта на твойто чедо,
избистрена, преди да ще да каже
за твоята съдба,
за твоя поглед и усмивка,
защото, раждайки поета,
ти раждаш птица устремена
и носиш камъни и тръни,
и мъкнеш тежкия му кръст,
и на света, в тъма потънал,
ти песента му пееш тъжна
за обичта му извънредна,
и над крилата му строшени
ти лееш скришом майчина сълза…
Февруари 1992
ФРЕСКА
О, майко, тук ли си била? И жива!
От фреската във храма с очи лъчисти гледаш,
с поднос в ръцете, с каничка вода вървиш
към майката на малката Мария.
Аз, майко, все те търся от години
и хората разпитвам по кърища, баири,
из прашни друмища очите си изгледах –
нито забрадка, ни гласът ти, ни вървежът…
Сред пламналите тук очи и свещи
в мълчание стоя аз пред олтара писан –
стопи, о, майко, мъката ми тежка,
виж как ме гледат тези хора слисани.
И хайде да си тръгнем към Буджака,
където, зная, цяло село чака
и брат ми – чуваш ли? – с децата е…
Върни се вкъщи, майко златна!...
1992
* * *
Вдън земя, задъхан, падам,
в полет падам, тъна.
И смехът ти като пламък
аленоалтънен,
като куче жълто, гладно,
ме захапва сънен.
Аз се мъча да избягам,
кряскам с глас безумен.
И се стряскам тъжен, леден –
сърп ме е целунал лунен
и ме гледа бледен…
1992
* * *
Младостта ми не викай, не връщай
и в съня ми не ме прегръщай,
оставим е сега, забрави ме,
колко жадни за теб пак ще има.
От години те чаках, любима,
и те търсих със моите химни,
теб те нямаше, скъпа, повярвай,
огън страшен сега не разпалвай…
Младостта ми не викай, не връщай!
Тези думи аз пак нареждам –
изтъкал съм си тънката прежда,
друг в блаженство глава ще навежда…
Януари 1993
* * *
Когато вятърът горещ душата ми стопява
и с пръстите си леко снагата ми обвие,
когато времето в игра пак детството ми крие –
дочувам аз тогава как майка ми запява.
Когато облаците бели пак бягат в надпревара
и черните коне лениво долу цвилят,
когато селянките в здрача телата си извиват –
аз дълго, дълго гледам и тихичко ридая.
Май 1993
* * *
Когато няма да ме иам,
в усмивка скрита враговете
един на друг ще си намигнат
и ще потърсят друг, проклетите.
Но радост колко ли ще вкусят,
защото името ще свети
на онзи, който свят напуснал е,
за да са хора в хубост слети.
Аз моля Господ да живеят
тъй дълго-дълго с глупостта си,
та някой в ужас да прозре
в безсънна нощ със съвестта си…
Май 1994
* * *
След дъжд нечакан
локви блясват,
деца от лудост
долу кряскат
и птици мокри потреперват,
крилата писани разперват –
ехти пространството и дълго
душата с музика изпълва.
1994
* * *
Ръмеше дъжд,
настъпваше тъмата,
ний бяхме двама,
скъпа мамо.
С ръка потрепваща
аз стисках твоята
и святкаха прозорците.
Ръмеше дъжд,
настъпваше тъмата,
ний се разделяхме
завинаги и радост
от тебе бликаше,
и той те викаше,
и прошка аз от теб поисках,
и ти с усмивка
прошепна тихичко…
Ръмеше дъжд,
настъпваше тъмата
и ангелите биеха с крилата…
Февруари 1995
* * *
Сред глупци некаилни,
сред серсеми, инати
не живея, а тлея,
не говоря – вилнея.
Сред души вероломни,
сред диваци бездушни,
тебе славя – бездомен –
прародино, послушен.
Пътят в тръни, бодили,
с заличени могили,
лъкатуши в завои –
връща хората твои…
Ноември 1995
* * *
Гарванът грачи,
пред очите ми бавно снове.
Моята майка не плаче –
Господ я тихо зове.
Моята майка умира…
Как без нея сега ще остана?
Без баща –
и тогава сълза не пророних…
Туй небе
пак над мен се надсмива
и камбаната нещо мърмори.
Тези хора къде ли отиват –
кротки, уста не отварят?
Казват ги българи,
тук са отдавна – лъгани,
във неволя,
без история и без книги,
гонении, гонении, във вериги…
Божичко, прости ги!...
Януари 1998
ПРЕДЦИ
Надниквате над мен със странно любопитство,
нашепвате ми думи нечакани, спонтанни.
Усещам полъхът им лек – душите ви лъчисти –
и говорът далечен, при нас дочуван слабо.
Молбите ви към Бога пред огъня първичен,
телата, потреперващи пред ужаса изправени,
родината ни, стенеща зад планините в пламък –
обратен път съдбата ни не ще, не ще да знае.
О, чуйте ме, предци, слуха си напрегнете.
вий, идващи от изток с момите и конете,
вий, върволичещите бавно през реки, морета,
за капка дъжд в степта умиращи тогава!
По чудо сме спасении и песен стара пеят
децата очести – не, не, не сте забревени!
Отново силата ни свята поема дъх в олтарите,
пак коренът ни български сред другите вире,
отново раждат майките, отново те милеят…
28 декември 1999
* * *
Десет хиляди години
все те чакам аз, любима.
Сто изгърбени камили
със подправки и килими,
със изписани съдини
давах вчера, давам днес –
да сме двама с тебе в унес,
да съм тебе аз прегърнал
и живота пуст обърнал
към детинството ми райско,
дето свети слънце майско,
дето майко ми е пяла,
дето скришом сълзи ляла,
там, където песни жални
недочути си остават –
де лежи Буджакът тъжен
и кади с лулата черна,
и замислен в час вечерен
той брои момчета верни.
1999
* * *
Слънце, събуди ме,
при майка заведи ме –
да се срещнем трима…
Март 2000
* * *
Скука – във е мъгливо,
масата е пълна с ястия,
времето е лъжливо –
никой не мисли за щастие.
Но ето, яваваш се ти
и виждам учуден, стъписан:
антична глава върви,
венчаеща торс неописан.
На всеки дъхът му спира,
извор от радост плиска –
хубостта ти е като секира,
жертва всеки да стане иска…
___________
